Всеки турнирен играч е чувал, че всяка ръка трябва да се играе сама за себе си, без значение какво се е случило преди нея.
Малцина обаче се замислят, че същото правило важи и за цял ден игра или цял фестивал.
Именно над тази тема разсъждава в блога си David Lappin, професионалист и водещ на подкаста The Chip Race заедно с Dara O’Kearney. В публикацията той честно признава една слабост, с която се бори от години.
Идеалният турнир
Lappin започва от неочаквано място – немския философ Имануел Кант. В „Критика на чистия разум“ Кант разделя света на два: такъв, какъвто го възприемаме, и такъв, какъвто е сам по себе си. Вторият остава недостъпен за нас, защото винаги гледаме на нещата през собствените си сетива и начин на мислене.
Според Lappin турнирният покер също има такава идеална версия, която съществува само на теория. В нея няма емоции, а всяко решение е напълно откъснато от останалите. Значение имат само позицията, картите, твоят стак и стаковете на съперниците, етапът на турнира и структурата на наградите.
Нищо друго не влиза в сметката – нито предишната ръка, нито вчерашният резултат, нито това дали си в ъпсуинг или даунсуинг.
Турнирът като пътешествие
Всеки, който е играл турнири, знае, че е невъзможно напълно да се откъснеш от контекста. Най-добрите играчи обаче правят всичко възможно да се абстрахират от обстоятелствата и да останат в настоящия момент.
Проблемът е, че турнирът не се усеща като поредица от отделни ръце. Той прилича повече на пътешествие – с несполуки, моменти на надежда, драматични обрати и понякога щастлив край. А тъй като покерът е игра с непълна информация, след много ръце остава и съмнението, което продължава да те гложди дълго след като картите са събрани.
Кеш играчите имат предимство тук. Много от тях описват кариерата си като една безкрайно дълга сесия, в която всяка ръка се губи в огромна извадка. При турнирите е различно, защото самата им структура – с начало, среда и край – ни кара да мислим в истории, а не във вероятности.
Добрият и лошият фестивал
Lappin смята, че се справя по-добре от повечето играчи, когато трябва да забрави последната ръка или последния турнир. Годините игра едновременно на много маси онлайн са го научили на това. Който е играл до него, знае, че обича да изпуска по някоя цветиста псувня след лош бийт. Отстрани това може да изглежда като тилт, но за него е по-скоро начин бързо да освободи напрежението и да продължи напред.
С целия фестивал обаче нещата стоят различно. Когато играе голяма неделя с над 50 турнира онлайн или над 20 входа по турнири от веригата на EPT, той неусетно започва да ги възприема като едно цяло.
Вместо да вижда отделни, независими турнири, той започва да води сметка и да си разказва история за деня или пътуването – дали върви добре или зле.
Подобно мислене е напълно естествено, защото така човешкият мозък подрежда преживяванията си. Запомняме моментите, когато са част от история с емоционален сюжет. Покерът обаче не се интересува от сюжети. Всеки турнир започва на чисто, а картите не знаят, че си влязъл в парите в последните три турнира. Не знаят и че си изгорял 17 поредни входа.
Когато си на плюс
Преди няколко седмици Lappin и O’Kearney интервюираха в The Chip Race британския професионалист и носител на гривна Jamie Dwan, който тогава бе в страхотна форма. Dwan призна, че е играл $50,000 High Roller на WSOP отчасти защото вече е бил на голяма печалба от серията. Сумите са от съвсем друга категория, но Lappin веднага разпознава психологията.
Когато има добър фестивал и е, да речем, на €20,000 плюс, той забелязва, че е по-склонен да пренебрегне правилата за управление на банкрола. Тогава задържа по-голям дял от себе си в турнира, за който продава екшън, или влиза изцяло със свои пари в турнир с двойно по-висок вход от обичайния му максимум. Някъде на фон в главата му звучи опасната фраза, позната на всеки комарджия: „Играя с парите на казиното.“
Логиката тук издиша. Банкролът не прави разлика между пари, спечелени тази седмица, и пари, събирани с години. Психологически обаче спечелените пари се усещат различно – сякаш е по-лесно да ги рискуваш.
Когато си на минус
Обратната ситуация е може би още по-показателна. Когато фестивалът върви зле и е на около €20,000 минус, Lappin става видимо по-предпазлив. Турнири, които в началото на седмицата би играл с удоволствие, изведнъж му изглеждат като излишен риск. Вместо турнир за €2,500 избира този за €500 и си казва, че просто избира да играе предпазливо.
Оправдания за подобно поведение се намират лесно – пази увереността си, управлява разумно вариацията, не гони загубите. Всичко това звучи напълно логично. Lappin обаче става все по-подозрителен към това колко бързо мозъкът му посяга към тези обяснения.
Според него онова, което изглежда като дисциплина, често е просто разочарование. Това, което нарича защита на увереността, всъщност е егото, което се опитва да се предпази. И вместо да пази банкрола си, той може би просто пази историята, която си разказва за пътуването – защото още една загуба на по-голям вход би направила лошия фестивал още по-лош.
Простият тест
Lappin не крие, че животът му на професионалист понякога е труден. Почти две десетилетия прекарва седмици далеч от дома и семейството си, а това неизбежно носи и емоционални сривове. Не е робот и приема, че има своите слабости. Може да си прости по някой импулсивен шот или момент на страх, но това не значи, че тези решения трябва да остават без въпроси.
Именно затова предлага прост тест. Представи си два еднакви турнира, проведени през седмица – с еднакъв вход, поле и банкрол, и с еднакво предимство за теб. Преди единия си спечелил €20,000, а преди другия си загубил толкова. Ако желанието ти да се регистрираш е различно в двата случая, значи решението не е свързано с покера.
Ако се качиш на по-голям вход, причината трябва да е слабото поле. Ако избереш по-малък турнир, причината трябва да е по-доброто очаквано EV, а не настроението ти след последните няколко дни.
Изводът
Според Lappin този теч е толкова коварен, защото изобщо не изглежда като теч. И в двете си форми обаче той е лош банкрол мениджмънт – кратък период на късмет или лош късмет, който не променя реално финансовото ти състояние, не трябва да те прави нито по-смел, нито по-стиснат.
Самото осъзнаване няма да го премахне напълно, но е добра първа стъпка. То създава малка пауза между емоцията и решението. А в тази пауза имаш шанс да поправиш грешната си логика, да изоставиш историята и да видиш ситуацията такава, каквато е – като въпрос на вероятности.
Lappin се връща и към Кант. Твърденията за света „такъв, какъвто е сам по себе си“ не могат да бъдат проверени, но той не бърза да отпише идеалния турнир, в който значение има само настоящото решение. Съвършенството може и да е невъзможно, но стремежът към него си остава добра цел.
